Zone Bulgaria  
English
Bulgarian
Deutsch
French
Russian
 
Web bg.zonebulgaria.com
 
Главно Меню
За България > История

История на България

България се намира в центъра на Балканския полуостров, на оживен кръстопът на различни култури. Според статистиката страната ни е на едно от първите места в света по броя на археологическите си паметници. Днешната земя на българите е едно от древните огнища на цивилизацията на европейския континент.

Първите данни за човешка дейност по българските земи се отнасят към палеолита (старокаменната епоха). Човешката дейност и култура следват хода си неизменно през всички праисторически епохи. Особено интересни находки са открити в Карановската могила край град Нова Загора, в която личат културни пластове от началото на неолита до края на ранната бронзова епоха (VI хил. пр.Хр.-I половина на III хил. пр.Хр.). Найвисоките си върхове праисторическите обитатели на българските земи достигат в епохата на енеолита (халколита).

Именно в българските земи преди три десетилетия беше разкрита една цивилизация, която е по-древна от тези в Месопотамия и Египет - става дума за откритото във Варненския халколитен некропол от V хил. пр.Хр. Тук са намерени и най-древните в света златни украшения, сред които и символи на власт. Оттогава датира и Хотнишкото съкровище, открито в селищна могила от късния енеолит до с. Хотница (Ловешка област). Впечатляващи са находките, открити в пещерата Магура (обитавана още през ранната бронзова епоха) и особено забележителните рисунки (от късната бронзова епоха), работени с прилепно гуано. Там древните хора са изобразили експресивни ловни сцени, танци, тотемни и пантеистични култови фигури.

През епохата на бронза (3100-1200 г. пр.Хр.) се променя цялостният живот на местните жители. Това са древните траки, които се оформят като народ до първата половина на I хилядолетие пр.Хр. Траките са не само най-старите истори- чески доказани обитатели на нашите земи - съвременната наука намира все пове че доказателства, че именно Древна Тракия е едно от огнищата на консолидация на индоевропейците. Най-древните паметници на траките са съвременни на културата на Старото царство в Египет. Траките оказват значимо влияние върху световната култура най-вече чрез контактите си с древногръцката цивилизация. Херодот посочва траките като втория по големина народ в тогавашния Стар свят. Омир ги описва като съюзници на Троя през XIII в. пр.Хр. За тракийската древност пишат Есхил, Еврипид, Аристофан и други водещи автори от онази далечна епоха. Мощното елинистическо влияние в неговите зрели форми показва културата на траките като култура на синтез. Култът към тракийския Дионис играе важна роля при създаването на гръцката трагедия и комедия. Митовете и култът към знаменития тракийски певец Орфей (т.нар. орфизъм) влизат дълбоко в духовния живот на античната цивилизация. Орфей вероятно е тракийски цар-жрец от Микенската епоха, пресътворен от митологията в херос (човек, станал безсмъртен, превърнал се в божество), който символизира изкуствата, древната мъдрост, музиката, лечителството, гадаенето, управлението. Подобен на Орфей е образът на Залмоксис (гетски жрец, живял години наред като отшелник), прочут гадател и лечител. Някои орфически елементи намират място дори в новата световна религия - християнството.

Тракийското изкуство е известно най-вече от гробниците и некрополите, които в някои райони са с висока концентрация. Най-големият му разцвет се отнася към края на IV-началото на III в. пр.Хр., когато е изградена и прочутата Казанлъшка гробница с великолепните си стенописи, както и предизвикващите напоследък все по-голям интерес тракийски гробници в т.нар. Долина на тракийските царе в Казанлъшката котловина. Класически пример за художествените достижения на траките са Панагюрското, Вълчитрънското, Рогозенското и други съкровища. Открития от тракийската древност има и днес - например монументалният храм при с. Старосел, Пловдивско (V-IV в. пр. Хр.), открит през лятото на 2000 г., куполната гробница при с. Александрово, Хасковско (втората половина на IV в. пр. Хр.), храмът край Перперикон и т.н. Организираните през последните три десетилетия изложби на тракийската култура в Западна Европа и Америка издигнаха нейния престиж далеч зад пределите на България. Вярванията на траките са материализирани в многобройни паметници - култовите каменни плочи на Тракийския конник (Херос), златните и сребърни съдове от редица съкровища. Някои тракийски богове (Арес/лат. Марс, Артемида - неин първообраз е тракийската велика богинямайка Бендида, Дионис, Асклепий и др.) са възприети от древните гърци, а чрез тях и от римляните. Тези тракийски божества днес са известни на цялото чове чество, имената им са придобили дълбока символика, свързана с войната, медицината и т.н.

И все пак изключително малко са хората, които знаят, че не става дума за изконни гръцки митологични персонажи, а за заимствания от религията на траките. Същото често важи и за такъв велик син на Древна Тракия като Спартак, който произлиза от района на гр. Сандански в подножието на планината Пирин. Продаден още в юношеска възраст като роб в Рим, той става гладиатор, а после и водач на най-голямото въстание на робите в античността. През 346 г. пр.Хр. Тракия е превзета и за период от около 50 години е владение на Македонското царство. Древните македонци са народ, близък до траките, а според някои учени са тяхна племенна структура, сходна с такива тракийски племена като одрисите, бесите, даките и т.н. През V в. пр.Хр. Македония играе важна роля в Пелопонеските войни, а през следващото столетие става хегемон на Балканите. Елинизацията при древните македонци е по-силно изразена в сравнение с останалите траки, макар и едните, и другите да си остават “варвари” за древните гърци. Филип Македонски преустройва тракийския град Пулпудева, който приема името му - Филипопол, днешният град Пловдив. Световната хегемония, постигната от Александър III Велики (336 - 323 г. пр.Хр.), на практика обаче е в съзвучие не с интересите на древните македонци или тракийския “свят” като цяло, а преди всичко с оформилата се елинистическа военно-административна олигархия.

Към 46 г., след продължителни войни и съпротива, земите на траките стават част от Римската империя. През II - III в. нашите земи са сред най-цветущите римски провинции с високо развити градове: Филипопол (Пловдив), Августа Траяна (Стара Загора), Сердика (София), Найсус (Ниш), Пауталия (Кюстендил), Дуросторум (Силистра), Марцианопол (Девня), Никополис ад Иструм (недалеч от Велико Търново) и мн. др. Тракийските земи привличат заселници от Близкия Изток, както и римски ветерани. Строят се великолепни пътища, като се създава стройна система на комуникации (недостигната до модерната епоха на XIX-XX в.), стандартът на живот се изравнява с този в метрополията. Утвърждаването на римската държавност, демографските и етнически контакти водят до доминираща роля на латинския език (особено на север от Стара планина), при запазване на елинистическата културна характеристика на Тракия и Черноморието .

През 330 г. Константин I Велики премества столицата на Римската империя от “стария” Рим във Византион (Константинопол/ Истанбул), наречен от българите Цариград (Градът на царете). Това става след известни колебания, като един от вариантите за нова столица е днешната българска столица София (античната Сердика). След разделянето на империята (395 г.) земите ни влизат в Изто чната империя (Византия). Сред зна- чимите личности на Византия не са малко тези от тракийски произход, вкл. неколцина императори. Сред тях са “найправославният” император - Маркиан (450-457 г., родом от района на дн. Пловдив) и Юстиниан I Велики (527-565), найзабележителният владетел на хилядолетната империя.

Ранновизантийската култура в българските земи се изгражда в своите развити форми. Населението е сред най-ранните последователи на християнството в Европа. Важни църковни събития, например съборът в Сердика (343 г.), оставят трайна следа в религиозния живот на целия християнски свят. Древните българи са фундаменталният етнически компонент, който влиза в структурата на средновековната българска държава. Още от древността те са високо развит държавотворен народ, индоевропейски по своята етническа природа. Тяхната прародина е в Средна Азия, в района на планините Памир и Хиндукуш. Там се създават две прочути държави, наричани от някои автори Балгар и Балхара. Високо цивилизована обществена формация, древните българи дълго време са основен културен доминант в средноазиатските територии. Те създават богато културно наследство в областта на философското осмисляне на света, държавното управление, социалното устройство, военното изкуство, писмеността, езика, строителството, астрономията. Впечатляващо постижение е съвършеният от астрономическа и математи ческа гледна точка слънчев вечен български календар. Като структура той включва един оригинален годишен календар и превъзходен 12-годишен циклов календар. Съзвездията в този шедьовър на българската мисловност носят имената на животни. ЮНЕСКО признава календара на българите за един от найто чните и съвършените известни днес календари. Европейското присъствие като държавност на древните българи може да се търси от около II в., за което говори и “Именника на българските канове” (из- численията отнасят идването на власт на легендарния владетел Авитохол от рода Дуло, към 165 г.).

Тези малко познати векове от българската история са свързани с водовъртежа на “Великото преселение на народите”, като отделни български общности са принудени да мигрират в Армения (т.нар. българи на Вунд), в Панония (дн. Унгария, където и по-късно се споменават панонските българи) и т.н. Основната част на народа се бори с мощни противници като авари и тюрки, като има контакти и с Византия. От 451 г. датира паметната битка на българи и арменци на Аварайрското поле в защита на християнството. Падналите в битката българи са канонизирани за светци на арменската църква. През VII в. българите, ръководени от великия кан Кубрат, създават могъщо държавно обединение, известно като Стара Велика България, съюзник на Византия в грандиозните ґ войни с авари и перси. В знак на почит император Ираклий удостоява Кубрат, който при това е приел християнството, с високата римо-византийска титла “патриций” и богати дарове.

Една от сензациите на съвременната източноевропейска археология е съкровището от с. Малая Перешчепина, близо до днешния град Полтава (Украйна), където е бил погребан великият български владетел. Изклю чителните предмети, златни накити, скиптър, великолепен меч и др. се съхраняват в прочутия “Ермитаж” в Санкт Петербург. Те са красноречиво доказателство за завидната политическа мощ на Велика България и авторитета на нейния владетел. След хазарската агресия в средата на VII в. част от българите остават в състава на новия Хазарски хаганат (това са племената на Бат-Баян, създали през Х в. държавата на т.нар. черни българи край Азовско море), но голямата част от българите мигрират и създават нови държави - Волжка и Дунавска България, като правят опити за установяване на своя държавност и в днешна Македония (българите на Кубер) и Италия (българите на Алцек). Панонските българи имат автономия в състава на Аварския каганат, а част от тях вероятно потеглят с Кубер към днешна Македония. От тези “много Българии” с най-голяма историческа перспектива се оказват днешната България на Балканите, създадена от Аспарух, и Волжка България (дн. Автономна република Татарстан в състава на Руската федерация), чието начало е поставена от кан Котраг. Двете големи средновековни български държави се оказват далеч една от друга - на пове че от хиляда километра.

Дунавската държава през IХ в. поема пътя на християнството, за да се превърне в третата културна сила на средновековна Европа, докато онази на Волга през Х в. приема като държавна религия исляма. Волжките българи предвид тамошните историкокултурни реалности изграждат блестяща ислямска цивилизация, борейки се със степните народи и руските княжества. През ХIII в. те, при това след упорита съпротива, са принудени да поемат васалитет към татарската (монголската) “Златна Орда”, а държавата им е окончателно унищожена от руския цар Иван Грозни в средата на ХVI в. И днес развалините на тяхната столица Болгар Велики са впечатляваща гледка. Волжките българи са подложени на силен асимилационен натиск от Руската империя, както и след революционните промени през 1917 г., когато се налага невярното етническо име “татари”. Днес в република Татарстан съществува движение на интелектуалци за възвръщането на името “българи” и за възстановяване на изконното име на страната - Булгаристан.

На Балканите мощната българска държавност начело с кан Аспарух (680-700) обединява древни българи с потомците на древните траки и заселилите се тук през VI-VII в. славянски племена от т.нар. българска група. В нея влизат редица племена, които обитават Мизия, Тракия, Македония, отчасти земите на днешните Гърция, Албания, Сърбия (вкл. Косово) и Румъния. Амбицията на Византия да покори тези племена срещат мощна преграда - държавата, създадена от хан Аспарух.

Така, след решителната победа над византийската армия край делтата на Дунав през 681 г., възниква Дунавска България (днешната България) - на кръстопътя с Азия и Африка. Нейна първа столица става Плиска. Територията на държавата включва Мизия с днешна Добруджа и обширни земи на север от Дунав. Благодарение на етническата толерантност Дунавска България става притегателен център за околните славяни, които постепенно се българизират.

Около 700 г. Аспарух загива на североизток във война с хазарите. Археолозите разкриват неговото погребение край с. Вознесенка, дн. Украйна. Традицията превръща кана-създател в епически герой, изградил “велики градове” и отбранителни валове “между Дунава и морето” за защита на своя народ. Неговият брат кан Кубер създава България на р. Вардар в дн. Македония на Балканите (отново около 680 г.), след като вдига бунт против аварите и се преселва в района на град Битоля в днешна Македония. Силите на Кубер са помалки, той признава византийското върховенство и влиза в тесни връзки с околните славяни. Начело на могъщата Дунавска България кан Тервел (700- 721) спира арабската агресия и през 718 г. спасява Византия и цяла Европа от нашествието на Арабския халифат, когато ислямските войски се опитват да завземат тогавашната “световна столица” на християнството Константинопол. Благодарение на българската помощ за император Юстиниан II през 705 г. Тервел получава най-високата по ранг византийска титла “кесар”, идваща от името на великия Гай Юлий Цезар - уникален слу- чай в историята на Византия и средновековна Европа.

Хан Крум (802-814) въвежда нов тип законодателство и утвърждава България като организирана модерна за своето време държава. През 811 г. Византия вероломно напада българите и опожарява столицата Плиска. Отговорът на българите е светкавичен. Войските на Крум сразяват византийската армия в един от проходите на Балкана. В сражението загива самият император Никифор I. От времето на император Валент (378 г.) няма случай император да е загивал във война. Обхванатата от страх Византия търси съюз с франкския крал Карл Велики, като едва сега му признава титлата “император”.

При Омуртаг (815-831) дохристиянската българска култура достига своя апогей, а в политически план държавата се разпростира до Средния Дунав и Тиса (дн. Унгария) и до Днепър (дн. Украйна). Утвърдени и доразвити са започнатите от Крум административни реформи. При Пресиан (836-852) българските земи на юг достигат почти до Егейско море и днешна Албания. България се превръща в третата “Велика сила” в средновековна Европа заедно с Византийската и Франкската империя.

Почти два века след основаването на държавата хан Борис I (852-889) след дълги дипломатически преговори покръства българите в християнската вяра. Той приема името Михаил, първи строи български църкви и манастири. Българската църква го канонизира, а в историята той остава като свети цар БорисМихаил.

Особено важно в исторически и културен план се оказва създаването и утвърждаването на българо-славянската писменост от светите братя Кирил и Методий, които днес са провъзгласени от Ватикана за покровители на християнска Европа. Чрез православието създадената от тях азбука е възприета и от други народи. Днес на нея пишат в Македония, Русия, Украйна, Беларус, Югославия и Монголия. В миналото тази графична система е доминираща в румънските княжества Влахия и Молдова, в Литва и др.

Продължител на политиката на БорисМихаил е синът му цар Симеон Велики (893-927), който получава блестящо образование в Константинопол, има писателски талант и изключителни качества на държавник. Той организира превеждането на много християнски православни книги от гръцки на български език, покровителства Плисковско-Преславската и Охридската книжовни школи и сам се занимава с книжовна дейност, премества столицата във Велики Преслав и разширява почти два пъти територията на България, която опира до трите морета - Черно, Егейско и Адриатическо. Познаващ дълбоко античната гръцка и византийска култура, той превръща българската държава в могъща сила с огромно влияние в тогавашния свят. Времето на неговото царуване с право се нарича “Златен век”. В огромното си мнозинство българският народ е верен на “праотеческата” православна вяра. Наред с това обаче разноликото българско общество съвсем не е “стерилно” и е отворено за различни духовни явления и процеси.

Във времето на цар Петър (927-969) се ражда “българската ерес” - богомилството. Появата му се дължи както на влиянието на старите дуалистични доктрини, така и на възможността евангелието да се чете и тълкува на собствения език от широки среди. За негов основоположник се сочи поп Богомил. Богомилството притежава ред оригинални черти - на първо място умерен дуализъм и подчертан аскетизъм. Богомилските идеи, третиращи изпълнения с несправедливост земен свят като дело на Сатаната (за разлика от Божието “Царство небесно”), излизат извън пределите на България. Те имат изключително силно въздействие в християнския свят - френските катари и албигойци, италианските патарени, босненските еретици (техни потомци са днешните босненски мюсюлмани), руските “стриголници”, инакомислещите в Сърбия, Хърватия, Унгария, дори в далеч- на Англия смятат богомилите за свои духовни учители. Френските религиозни бунтари са горди да се наричат “бугри” (“българи” по вяра), подчертавайки връзката си с по-старшите си български събратя. Тези идеи, които католическата църква преследва с огън и меч, имат своето отражение в Реформацията и протестантските учения на Запад. Въпреки трудностите и при цар Петър Българското царство продължава да е значителна политическа сила, но интригите на Византия му навличат агресията на владетеля на Киевска Русия - Светослав. Нормано-руската окупация довежда до мнимата “помощ” на Византия, в резултат на което българското царство претърпява жесток удар - изтласквайки Светослав, император Йоан Цимисхи през 971 г. завладява източните български земи заедно със столицата Велики Преслав. Западните земи, чието ядро е днешна Македония, съхраняват свободата си.

Тук блесва геният на цар Самуил (997- 1014), при когото държавният център на България е преместен в Охрид. “Българската епопея” в борбата с Византия е белязана от блестящи победи, включително и от освобождаването на старата столица Преслав, но и от тежки загуби. През 1014 г., след разгрома на Самуиловите войски, византийският император Василий II (наричан Българоубиец) пленява 15 000 български воини. Той заповядва да ги ослепят, като на всеки 100 души оставя един с едно око, за да ги води. С такова варварство и катастрофа завършва първият период от историята на Дунавска България (1018 г.).

За период от почти 170 години България попада под византийска власт. След множество големи и малки въстания, през 1186-1188 г. българите от Мизия, водени от братята Петър и Асен, успяват да извоюват независимостта на своята родина от Византия. Столица на Българското царство става Велико Търново. Особено плодотворно е времето на българските владетели, пълководци и изключителни дипломати - цар Калоян (1197-1207) и Иван Асен II (1218-1241). С множество блестящи ходове, стремителни войни и далновидни мирни договори те разширяват границите на България и донасят траен мир и благоденствие в българските земи.

През 1204 г. Калоян става първият източен владетел, разгромил смятаната за непобедима рицарска конница. Иван Асен II постига териториално разширение, доближаващо се до онова от времето на Симеон Велики. През следващите десетилетия Българското царство страда от хегемонията на татарите (монголите), разтърсвано е от политически кризи (вкл. голямото въстание на селския цар Ивайло), но устоява на изпитанията.

“Златният залез” на средновековна България е при царуването на Иван Александър (1331-1371). Развиват се изкуствата и културата, които се родеят с Проторенесанса в Западна Европа. Дните на свободното българско царство обаче се оказват преброени поради настъпващата от югоизток мюсюлманска турска “вълна”.

През 1393 г. “царският град” Търново е превзет от османските завоеватели, а през 1396 г. падат и последните свободни български земи. Търновската книжовна школа, особено във времето на големия писател и духовен водач Патриарх Евтимий (1375- 1394), оказва мощно цивилизационно влияние върху православния свят, особено върху раждащата се нова велика сила - Московска Русия.

В края на ХIV - началото на ХV в. духовните водачи, глави на църквите в Русия, Литва, Молдова, Влахия, Сърбия, са българи. Св. Киприан Московски (в Русия), св. Ефрем Сръбски, св. Никодим Тисмански (във Влахия) са тачени като национални светци от тези народи. Побягналият от османското завоевание български духовник и писател Григорий Цамблак има уникалното качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази епоха - българската, сръбската, молдовската, руската и византийската.

Започва най-мрачният период от българската история, продължил няколко века. В това тежко за българския народ време Османската империя провежда политика на дискриминация на християнското население, особено на българите, като не липсват и опити за народностна асимилация. В резултат на османското завоевание започват масово да се строят джамии, въвежда се арабското писмо за официалните и религиозни документи, множество християнски светилища са разрушени или превърнати в мюсюлмански храмове. В границите на днешна България се заселват турци, главно войници. Особено тежък за българите е т.нар. “кръвен данък”. Кръвният данък изисквал отвеждането на едно момче от семейство в Мала Азия, където то се помюсюлман чвало и обучавало като еничар - войник без родители, без съзнание за род и родина. Същите тези еничари, както и волнонаемната турска войска, наречена башибозук, са най-безмилостните господари на положението в България. Редица бунтове и въстания стават израз на вечно живия български дух към свобода и независимост. Най-масови са те в края на ХVII в., когато само в периода 1686-1689 г. избухват три големи въстания: Второто Търновско (първото е през 1598 г.), Чипровското и това на Карпош в Северна Македония. През вековете на чуждото владичество неизменно гори огънят на хайдушкото движение - в цялото пространство от Дунава до Егейско море и планините на днешна Албания бродят български въоръжени отряди, които отмъщават за злоупотребите и насилията на властта. Този военен и политически опит по-късно дава началото на организирано движение за освобождението на България.

В средата на XVIII век започва Българското възраждане. Борбата за независима църква и откритост на вероизповеданието, издаването на книги, а по-късно и на периодика на български език, създаването на светски български училища и официализирането на езика и културата са стъпките към възраждането на нацията.

Особено важен момент е написването на “История славянобългарска” от монаха Паисий Хилендарски (1762 г.), както и по-късното ґ разпространение, отна чало чрез преписи на ръка. Създават се традиционните за България читалища (обществени библиотеки, своеобразни културни клубове), които съхраняват и извисяват националния дух. Чрез тях хиляди млади българи се докосват до ценностите на европейската култура, с което националното самосъзнание и жажда за политическа свобода избуяват още повече. Църковно-националната борба, разгърнала се в масово гражданско движение в средата на ХIХ в., не е с клерикални, а предимно със светски характеристики. Тя се превръща в борба за национална еманципация, която принуждава Високата порта да признае българите за самостоятелна нация, а не просто за част от аморфната маса на “рум милет” (християните в империята). Така българите се налагат по демократичен път над Вселенската патриаршия в Истанбул, която е проводник на асимилаторските тенденции на гръцката “мегали идея”, целяща духовното претопяване на българското население.

Апогей на тази невиждана по мащабите си общонародна активизация е “Българският Великден” през 1860 г., с което българите смело издигат глас в защита на своите национални, религиозни и човешки права. Голямо влияние върху българите оказват руско-турските войни от ХVIII-XIX в., когато се ражда митът за “Дядо Иван” - руският богатир от север, който ще освободи братята си християни на Балканите. Тази надежда е подхранвана и от реалните интереси на Русия за влияние на Балканите. За нещастие, тези войни не носят все още свобода на България, но принуждават хиляди българи да емигрират на север - в Дунавските княжества и Бесарабия, тогава част от Руската империя. И днес стотици хиляди етнически българи обитават южните райони на Молдова и Украйна, пазейки своя произход, език и обичаи. Участието на български доброволци в тези войни, особено в Кримската през 1853- 1866 г., дава поводи на Русия, макар и късно (в сравнение с политика ґ към Сърбия и Гърция), да организира и планира освобождаването на България от османска власт.

Условията на Балканите не са благоприятни за българите, които живеят в непосредствена близост до големите имперски центрове, чиито земи са основна продоволствена база за османската военна машина и бюрокрация. Съседните Влахия и Молдова (обединени през 1859 г. в Румъния), Сърбия и Гърция, успяват да отхвърлят османското владичество далеч по-леко, благодарение на геополити ческите си дадености. Българите обаче не скланят глава, тъй като трябва да се борят не само с деградиралата османска държава, но и с апетитите на съседите.

През 1862 година Георги Раковски, идеолог на българската национална революция, създава Първата българска легия в Белград, където младежи се обучават във военно дело, с цел организиране на бъдещо въстание. Множество български емигранти получават солидно военно образование зад граница, други пък вече са фактори в Османската империя и търсят дипломатически пътища за постигане на българската национална независимост. През 1869 г. в Букурещ се създава Български революционен централен комитет (негов председател е писателят Любен Каравелов), който от територията на Румъния ръководи подготовката на въстанието.

Ключова се оказва фигурата на Васил Левски (1837-1873), наричан от българите просто Дякона (т.е. Монаха) или Апостола. Този захвърлил расото монах успява да изгради солидна мрежа от местни революционни комитети, обединени в Централен революционен комитет с център Ловеч. Преследван години наред от османската полиция, гениалният конспиратор е заловен, съден и обесен в София без да предаде нито един от своите съратници. И днес Левски е считан за народен светец и най-свидна жертва на България в цялата ґ хилядолетна история. Априлското въстание от 1876 г. е преломен момент в националноосвободителното движение на българите. Във въстанието, което е най-активно в Тракия (негов водач там е Георги Бенковски), загиват хиляди невинни жертви. Своя живот за България отдават хиляди революционери, сред които особено се откроява гениалният национален поет Христо Ботев. Кървавото потушаване на Априлското въстание поставя “българския въпрос” пред световната демократична общественост. Вълна от протести, митинги, акции за събиране на помощи за пострадалите българи заливат цяла Европа, от славянска Русия чак до далечните Англия и Ирландия. “Българските ужаси”, разказани вълнуващо от американския журналист Макгахан, заемат първите страници на европейската и световната преса. “Трябва да се сложи край на империите, които убиват!” - пише великият френски писател Виктор Юго. Своята подкрепа за българската освободителна кауза дават такива велики политически мъже на епохата като Уилям Гладстон и Ото фон Бисмарк. Глас в защита на българите издигат най-светлите умове на тогавашна Европа като Дарвин, Менделеев, Достоевски, Толстой, Тургенев, Гарибалди и мн. др. “Великите сили” този път не могат да игнорират съзнателно омаловажаваната десетилетия наред българска кауза.

През 1875 г. в Цариград се провежда конференция, която обаче прави неуспешен дипломати чески опит за даване на автономия на България в нейните етнически граници (разделена в две области, източна и западна, съответно със столици Велико Търново и София); през 1877 г. руският император Александър II обявява война на Турция. В нея наред с руси и украинци участват финландци, поляци, румънци и многобройно българско опълчение. След тежки и епични боеве, особено в прохода Шипка и при Плевен, в продължение на около една година, Турция е принудена да капитулира и да сключи мирен договор пред стените на Истанбул.

Така на 3 март 1878 г. България възвръща своята независимост, като територията ґ е трябвало да обхване почти всички изконни български земи (Мизия, Тракия и Македония), чиято етнокултурна характеристика се определя от доминиращия български елемент. През юли 1878 г. Великите сили ревизират Сан-Стефанския мирен договор на Берлинския конгрес, в резултат на което разпокъсват българския народ. На север от Стара планина (Мизия) се създава автономно, но васално на султана Княжество България, в което е включена и Софийска област. Южна България (Тракия) се превръща в Източна Румелия (с център Пловдив) под политическата и военна власт на Високата порта, макар и с административна автономия. Македония и Одринска Тракия остават под турска власт, Румъния получава Северна Добруджа, а Сърбия - Поморавието с големия град Ниш. В останалите под чужда власт български земи, особено в Македония, запо чва епична борба за свобода. Тя следва традициите на Апостола Левски, а неин връх е Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Въпреки горчивината от несправедливия Берлински договор българите се заемат да възродят своята държава. В историческата столица Велико Търново заседава Учредителното (Велико) Народно събрание, което създава Търновската конституция - една от най-демократичните в тогавашния свят. България става конституционна монархия със силен парламент и модерно законодателство.

Първият княз на освободена България - Александър I Батенберг (1879-1886) е избраникът, който управлява народ, осъществил сам Съединението на двете разделени автономни територии през 1885 г. срещу волята на всички Велики сили. В последвалата Сръбско-българска война (1885 г.) българите отстояват правото си да бъдат единни върху единна територия.

При министър-председателя Стефан Стамболов (1887-1894) - забележителен политик и държавник, наречен българския Бисмарк, България се сдобива с международен авторитет на европейска страна. При княз (по-късно цар) Фердинанд Сакскобургготски (1887-1918) ролята на монарха се засилва по обективни и субективни причини, но създадената многопартийна система вече е със солидни традиции. През 1908 г. България отхвърля последните остатъци от неравнопоставеност към Османската империя, обявявайки своята независимост.

През 1912-1913 г. България е гръбнакът на съюзените балкански държави срещу империята, за освобождението на “братята роби” в Македония. Българският войник показва чудеса от храброст, за пръв път българите използват самолета като военно средство, въвеждат нови методи в артилерията и т.н. Всенародният възторг е попарен от себичната политика на съюзниците Сърбия и Гърция, от удара в гръб от страна на Румъния, улеснени от грешки на българската дипломация.

През Първата световна война България предвид неосъщественото национално обединение няма избор и търпи тежка катастрофа заедно с Германия и другите победени страни от Централните сили. Героизмът на българската армия остава напразен след провала на всички опити да се освободи Македония и да се присъедини към Царство България. Националната катастрофа се задълбо чава с подписването на мирния договор в парижкото предградие Ньой през 1919 г.

При цар Борис III (1918-1943) страната е със смалена територия и враждебно обкръжение, разтърсвана от социални катаклизми и ожесточена вътрешно-полити ческа борба. Въпреки това всички отрасли на стопанството продължават да се модернизират, подкрепят се научните изследвания, образованието и изкуствата. Един от българските министър-председатели по онова време е Александър Стамболийски (1919-1923) - идеолог и водач на Българския земеделски народен съюз, който прави смели реформи, но допуска и някои тежки вътрешнополитически и дипломатически грешки.

Политическата обстановка се усложнява от въстанието през септември 1923 г. и атентата в софийската църква “Св. Неделя” две години по-късно, които са последвани от жестоки репресии от страна на някои десни сили. Въпреки всички крайности и проблеми българският народ продължава да се уповава на Търновската конституция и да се стреми към демокрация и посправедлив социален живот. С името на цар Борис III е свързано безпрецедентното спасяване на българските евреи от изпращането им в немските концентрационни лагери по време на Втората световна война. Под натиска на демократичните сили, българската православна църква и водещи интелектуалци 50 000 евреи не напускат родината си с ешелоните на смъртта. България не изпраща войски на Източния фронт на страната на Хитлерова Германия. Нашата войска взема участие в заключителния етап на войната на страната на СССР и неговите съюзници.

За съжаление, на Парижката мирна конференция през 1947 г. историческите и етническите права на българите отново не са зачетени, включвайки Македония в границите на Титова Югославия. В тази част от Отечеството започва бруталният експеримент за създаване на македонска нация и език на антибългарска основа. Въпреки всичко, България като държава с многовековен исторически опит, белязан от нечувани страдания, първа в света призна днешната Република Македония (1991 г.) и продължава да оказва безкористна помощ в сложните балкански реалности в края на ХХ и началото на ХХI век.

След 9 септември 1944 г. в България е възстановена демократичната уредба. Съветската намеса обаче лансира на преден план Комунистическата партия. През 1945 г. от Москва се завръща Георги Димитров, известен като “победителят в процеса на XX век” в Лайпциг, инсцениран от нацистите срещу трима българи, обвинени в подпалването на Райхстага. Димитров е избран за министър- председател през 1946 г., същевременно е и генерален секретар на Българската комунистическа партия.

Във времето на Вълко Червенков (1950-1956) окончателно се налага култът към личността. Държава и партия се сливат през дългия период на тоталитарното управление на Тодор Живков (1956-1989). През 70-те години България постига икономическа стабилизация и модернизация на индустрията. Българската демокрация се възражда през ноември 1989 г.

В условията на реално функционираща парламентарна демокрация България избира своите лидери - президентите Жельо Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов, както и министър- председателите Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров, Жан Виденов, Иван Костов.

От 2001 г. министър-председател на Република България е Симеон Сакскобургготски, син на цар Борис III. Страната с бързи крачки се интегрира към голямото европейско семейство, като създава свой модел на етническа толерантност, опрян на традиционните български демократи чни ценности и исторически опит. Неслучайно днешна България е фактор за стабилност на Балканите и в Европа, независимо от трудния и сложен социален и икономически преход.

Във вените на днешния български народ тече древна и силна кръв - кръвта на древните българи и славяните, които през VII в. се заселват на Балканите, извоювайки своята земя със силата на оръжието. Земя, която те, със своя труд, енергия и талант, превръщат в едно от огнищата на средновековната европейска цивилизация. В тяхната могъща човешка река се вливат античните траки и другите стари обитатели на Мизия, Тракия и Македония. Така се ражда един от най-старите по произход, неспокойни по дух и жизнени като излъчване народи на съвременна Европа - българите. Народ, който създава забележителни държавни и културни традиции, който усвоява и преосмисля достиженията на стари и нови култури, който отправя мощни цивилизационни импулси към други народи, особено в православна Европа. Този народ, който даде на Европа и славяните светите братя Кирил и Методий, несравнимия религиозен бунтар поп Богомил, великия музикант св. Йоан Кукузел, забележителни творци като св. Климент Охридски, св. Йоан Екзарх и св. патриарх Евтимий Търновски, както и цяла плеяда от духовни водачи на други православни народи, като се започне от св. Михаил “Болгарин” - първият митрополит на Киевска Рус в края на Х в. През драматичните ХIV-ХV в. виждаме св. Киприан, митрополит Киевски и Московски, неговият приемник в Киев и Литва Григорий Цамблак, св. патриарх Ефрем Сръбски, водачът на румънското монашество св. Никодим Тисмански... Българи, отдали силите си за развитието на духовно близки народи - руси, украинци, белоруси, сърби, румънци, молдовци и т.н.

В крайна сметка, творческият дух на българина - и в България, и в чужбина - не e пречупен нито от петвековното турско робство, нито от драматичните обрати през последните сто години, довели до национални катастрофи и тежки социално- политически експерименти, до откровен грабеж на изконни български земи. Съзидателният дух на българина обаче надживява режими, войни, репресии и реки от българска кръв. Той даде на света дори и най-забележителното му модерно откритие - компютъра, дело на Джон Атанасов, чийто баща оцелява по чудо в кървавите дни на Априлското въстание през 1876 г. Нека припомним имената на Асен Йорданов, конструкторът на “Боинг”, на Иван (Джон) Ночев, под чието вещо (и строго секретно!) ръководство човекът стъпи за първи път на Луната. Можем ли да не споменем култовите имена на операта Борис Христов и Николай Гяуров, Гена Димитрова и Райна Кабаиванска? Или “мистерията на българските гласове”, запленила не една от “звездите” на световната рок-музика! Или българските художници по целия свят, включително легендата на модерното изкуство Кристо (Христо Явашев)... Тези мисли не са опит за нескромна “самореклама”, нито плод на романтична национална нагласа - те, незамисимо дали вярваме или не, дали въобще съзнаваме същността на постигнатото, отразяват истината. Истина, която трябва да помним, която ни задължава пред самите нас и нашите потомци.

 

Home | Search | Site map | Copyright